Водопадът е ей там.

Реката отляво на нас.

Свободата е вътре...

Аз съм твоя пътеводител в света на духовните ти простори... аз те водя, разказвам ти, обяснявам ти, опитвам се  да отговоря на въпросите, които си задаваш! Задавай ми ги на мен! Аз съм тук за да те подкрепям във всяко решение, във всяка победа и във всяка грешка.

Тя идва от мрака на обезверената си душа... в  забравените му от бога сумрачни ъгълчета надничат с безброй слепи очи нейните, като царевично зърно, дребни мечтици... Тя търси факела... търси светлината и топлината му... моли се на някакви измислени богове, а е проектирала страховете си от също така измислените нейни демони... Не ме наричай ангел... аз съм просто мъж...също загубен в бездните на своите страхове и моженици... бял лист съм аз – ела, порисувай ме... ела, панапиши ме... ела, понадраскай ме... ела, забии тънкописеца си в моята безмерно нежна сърцевината... Не я виждаш? Там, до едната белота и между другите две по-искрящи белоти е моята душа... Боже, какви сме егоисти... Дори в словото си сме се превърнали в такива... Душата ми нямам право да наричам своя, защото тя е твоя...със цялата си белота и изтрити драсканици, избелели писаници, пожълтели крайща, намачкани ъгли... тя чака твоето девствено творчество... излей, Боже,  мечтите си, стремежа си, яда си върху мен... Душата ми е предсмъртно писмо с много правописни грешки, тя е едно око на гъза на коня, тя е партитура за твоята арфа, тя е бележката на хланилника, тя е доказателство за нашата връзка пред бога и закона, тя е част от свещената книга... Живота! Отвори книгата на живота ни, прочети живота, напиши го, украси го, скицирай го, скъсай го, изгори го, изпиши ми стих за любов и клетва за мъст... възбуждай се от всяка следваща страница и я захвърляй за миг до глава си, но накрая те моля, както човек моли за чаша вода, да я затворим заедно – не ме оставай да жадувам!